Българите в Османската империя
1. Османски ред и компромис
В резултат от завоюването на Балканите голяма част от поданиците на Османската империя в Европа се оказват християни, т.е. неверници. Мюсюлманите остават малцинство. Този факт поражда сериозни проблеми от религиозен характер. Кара ги да търсят решения в ежедневно администриране на покореното балканско население, в това число и на българите.
Според преданието султан Мехмед II Завоевателя обиколил на кон току-що превзетия Константинопол. Той бил силно впечатлен от разрушените сгради и недоволен от разграбването на града. След три дни на разруха султанът дал амнистия на оцелелите защитници и предприел мерки за възстановяване на градския живот. Една от първите му политически стъпки била да уреди статута на Константинополската (Вселенската) патриаршия.
Документи за това съдбовно за християните в Османската империя решение не са запазени. По всичко личи, че Мехмед II следвал модела, създаден от един от наследниците на Мохамед – халифа Омар. След като завоюва през първата половина на VІІ в. Сирия и Палестина, той сключил с християните в тези земи специално съглашение, известно като “Пакта на Омар”. [1] В него срещу гаранцията да запазят живота и имота си покорените приемат безпрекословно властта на завоевателите, срещу което те запазват правото си да изповядват своята религия в свои храмове и духовна самостоятелност.
Османците заимстват този арабски модел на ограничена верска търпимост и след завоюването на Константинопол полагат основите на т.нар. система от милети. В основата й лежи разделянето на иноверните поданици в отделни религиозни общности. В 1453 г. са признати правата на общността на православните християни, а в 1461 г. – на армено-грегорианската общност. По-късно първата ще бъде назована Рум милет, а втората – Ермени милет. След прогонването на евреите от Испания в 1492 г. и от Португалия в 1497 г. и преселването на огромна част от тях в Османската империя се полагат основите и на Яхуди милет.
Съвместното съжителство на мюсюлмани, християни и евреи в Османската империя я прави много по-различна от всички средновековни държави. Макар и ограничени, нормите на верска търпимост осигуряват траен религиозен мир в нейните територии, докато в други части на Европа се водят безконечни религиозни войни. Показателен е фактът, че до началото на XVII в. евреите се стичат в османските градове от всички краища на Християнския свят.
Системата на милетите запазва църковните организации на подвластните неверници. Срещу определена годишна сума пари техните религиозни водачи запазват правото си да ръководят своята общност. Важни въпроси, като тези от семейно-брачен и морален характер се решават вътре в общността. Това вътрешно обособяване е на верска, а не на етнически основа. Трябва да се има предвид, че житейските реалности често принуждават неверниците да пренебрегват своите институции и да се обръщат към кадийските, т.е. мюсюлманските съдилища.
Според Свещения закон – Шериатът, християните са неверници и поради това им е определено най-ниското стъпало в мюсюлманското общество. Само робите и пленниците са по-ниско от тях. Канунът, имперското законодателство, обаче трябва да се отдалечи от предписанията на Шериата. Той има практическа насоченост и трябва да се съобрази с тяхното място в обществото по друг начин. В империята неверниците са икономически субекти и отношението към тях трябва да е съобразено с икономическите интереси на империята. В практиката към тях се прилагат два стандарта: този на Шериата и този на Кануна.
За да има ред в ежедневните отношения между правоверни и неверници централната власт периодично издава заповеди, в които се регламентира общественото поведение на неверниците по улиците на градовете. [2] Сред многото забрани, които трябва да спазват, е използването на зеления цвят в тяхното облекло, защото това е цветът на знамето на пророка. Те трябва да знаят и да показват, че са унижени.
Безправно положение, данъчни тежести, нисък обществен статус, чести произволи – това е ежедневието на неверниците под османска власт. [3] Битието им на свой ред ги принуждава да правят компромиси. Най-трудният в морален план и най-лесен в практиката е да променят вярата си, да станат мюсюлмани. Много са християните, които само се отричат от Христа, за да станат последователи на Аллах и неговия пророк Мохамед. Всяка генерация българи откъсва от своята общност мнозина нови мюсюлмани.
2. Идеология и политика
Навсякъде и винаги идеологията и политиката са двете лица на управлението. Първото дава теоретичния модел, а второто определя практиката на властта. Това правило действа с пълна сила в Средновековието. В Османската империя то е основната характеристика на управленския модел поради факта, че подвластното й население изповядва различни религии. Действието на няколко идеологически комплекса под общо административно управление налага поддържането на непрекъснат баланс между тях. Вероятно за това султан Мурад II (1421-1451) създава специален институт – този на шейх юл-исляма, какъвто не съществува преди това в ислямския свят. В 1424 г. той назначава първия шейх юл-ислям. Това е най-висшата религиозно-законодателна инстанция, която издава неоспорими съдебни решения, наречени фетви. С тях чрез просто одобрение (да) или отрицание (не) се решават юридически казуси, за които няма ясни определения в Шериата и Кануна. Тази юридическа гъвкавост прави османската държава значително по-светска от останалите мюсюлмански политически обединения.
“Компромисът на Мохамед” (вж (1)) и институцията на шейх юл-исляма на османската вътрешна политика превръщат една чисто теоретична постановка в постоянна управленска практика, която гарантира реални условия за съхраняване на многобройните религиозни и етнически общности, включително и българите.
3. Православната църква и българите до края на ХVІІ век
През Средновековието българската църква следва източноправославния модел на Константинополската патриаршия. Нейна основна линия в отношенията между църква и държава е, че светската власт стои по-високо от църковната. На практика църковната власт е изключително зависима от българския владетел. Доказва я разделянето на диоцеза на Търновската патриаршия успоредно с политическото разпадане на Второто българско царство. От Търновската патриаршия се отделят епархиите от територията на Видинското царство и Добруджанското деспотство, за да преминат под върховенството на Константинополската патриаршия.
След превземането на Константинопол султан Мехемед II (1451-1481) назначава за патриарх монаха Георги, които прима името Генадий Схоларий. Той е натоварен с отговорността да ръководи Константинополската патриаршия и духовния живот на православните християни, т.е. неверници. За известно време архиепископията в Охрид и патриаршията в Ипек също изпълняват функции на културно-духовни средища. Успоредно с тях се запазват монашеските обители в Атон. В хода на времето тези институции поддържат и развиват християнската духовност на балканските народи.
След падането на Търново константинополският патриарх определя за глава на българската църква угро-влашкият митрополит Йеремия. Поради неясните сведения каноничното ликвидиране на Търновската патриаршия се отнася между 1394 г. и 1570 г. Най-вероятно това става между 1416 г и 1439 г. Създадената на нейно място Търновска митрополия има пет епархии – Ловешка, Червенска, Старозагорска, Казанлъшка. Към нея по-късно е присъединена и Врачанската епархия.
Значително по-добри са позициите на Охридската архиепископия. През втората половина на XIV в. към нейния диоцез се включват епархиите на самостоятелните държавни формирования, обособени след разпадането на Душановата държава. Век по-късно, във втората половина на ХV в., в Охридската архиепископия влизат всички епархии от западната и югозападната част на Балканите. След падането на Смедерево в 1459 г. териториите на Ипекска (сръбска) патриаршия преминават в нейния диоцез. Чрез редица споразумения Охридската архиепископия успява в най-голяма степен да се стабилизира, да възстанови храмовете и да продължи да поддържа духа на своите пасоми.
През следващите столетия църковната организация на българските земи се променя многократно. Така в 1557 г. по инициатива на великия везир Мехмед Соколович – по произход босненски сърбин – е възстановена Ипекската сръбска патриаршия. В нейния диоцез се включват Скопие, Ниш, Кюстендил и Самоков. В резултат на войните на Османската империя с Австрия през ХVІІ в. нейните територии намаляват и в 1766 г. тя е ликвидирана.
Диоцезът на Охридската архиепископия се свива, но все пак надхвърля границите на днешна Македония. Тя престава да съществува в 1767 г., когато е присъединена към Константинополската патриаршия със султански ферман. През втората половина на ХVІІ в. на нейно пряко подчинение вече са Дръстър, Варна, Созопол, Видин, Димотика, Зъхна, Неврокоп, Мелник и Стара Загора.
Запазването на църковната организация в Османската империя има висока цена. Всеки нов патриарх трябва да заплаща голяма сума пари като подарък на султана. Размерът му нараства прогресивно. Тези пари главата на православната църква взима от парите от митрополитите при тяхното назначаване. Те пък ги взимат от низшето духовенство, което се издържа от миряните. За около 400 години – от средата на ХV в. до средата на ХІХ в. на патриаршеския престол в Константинопол (Цариград) сядат 140 вселенски патриарси. Тези смени се превръщат в приходоносно перо за султанската хазна.
Парите за църквата се събират от всички миряни под формата на фиксиран данък в полза на владиката. Свещениците също плащат, но неколкократно повече. Те плащат не само за своето ръкополагане, но и при всяка смяна на владиката. Основният им източник на приходи са таксите от миряните, които получават за венчавки, кръщенета, погребения, треби и молитви.
Получените суми са недостатъчни. Енориашите трябва да изпълнят своите задължения първо към османската власт и след това към църквата. Ако се съди по сведенията на чуждите пътешественици, много от българските села нямат храмове. Свещениците са малко, а видът им е окаян. По принцип те са със статута на останалата рая и са задължени със същите данъци. Множество сведения в османските регистри свидетелстват, че енорийските свещеници се занимават със земеделие и имат собствени бащини. В градовете положението е по-добро. Но и в тях храмовете и свещениците са малко.
Поддръжката на енорийските храмове зависи изцяло от усилията на енориашите. Само с техните пожертвования може да се поправи покривът на църквата или да се изпишат отново потъмнелите ликове на светците в нея. Строежът на нови църкви е забранен. Грижата да съберат парите и да намерят майстори и зографи е на енорийския свещеник. В православната общност в градовете и селата най-често той е единственият грамотен човек. Това определя житейската му позиция на лидер, който обяснява правилата на вярата в ежедневното поведение на хората. Той е изповедник и укорител за техните грехове, но и съветник в сложни и заплетени морални проблеми на ежедневието – “отец” за всички.
Още в хода на османското завоевание, оставени без закрилата на светската власт, атонските манастири влизат в споразумения със завоевателите. Различни документи показват, че някои от тях запазват имотите си срещу задължението да плащат ежегоден данък. Това им осигурява възможността да продължат своята дейност. Запазени документи за Рилския манастир свидетелстват, че скоро след падането на Търново той възстановява своето стопанство.
Във времената на чуждата власт манастирите изцяло поемат грижата за духовния живот на нашите предци, въпреки че многократно са разграбвани, разрушавани, опожарявани и отново възстановявани. Всеки път с доброволния труд и пожертвования на българските селяни и граждани.
Манастирската мрежа е най-плътна в югозападните български земи, по протежението на Стара планина и в околността на София, която наричат Малката Света гора. Запазването на църковната организация създава възможности за съхраняване на християнската духовна общност на Балканите. Монасите се придвижват свободно от манастир в манастир, общуват помежду си, пренасят ръкописи. Света гора в Атон събира, но и разпространява книжовното, което ще рече духовното богатство на православните християни от целия Балкански полуостров.
Захарий Зограф автопортрет
Основна грижа на манастирското монашество е поддържането и възпроизвеждането на християнския култ. Монасите преписват стари и правят нови преводи на богослужебни книги. През XV в. и следващите векове те съхраняват култа към общобалканските славянски светци, като правят сборници с техни жития и похвали заедно с по-стари, но неоспорими авторитети на православието. Преписват сборници, в които включват апокрифи и съчинения със светска тематика. В текстовете им започват да се промъкват изрази от разговорната реч. Благодарение на техния труд до нас достигат съчиненията на българските книжовници от Климент Охридски до Григорий Цамблак. Така оцеляват и писмените свидетелства за българската държавност до османското нашествие. В големите манастири, а и в много от по-малките има килийни училища, които подготвят свещеници. Това означава, че във всяка генерация има тънък слой от грамотни хора. През ХVІ в. действат училища и в някои градове като София.
Дейността на манастирските братства започва да се възстановява още през втората половина на XV в. Тяхната активност видимо нараства през XVI в. През следващото столетие монасите продължават да са най-просветената част от българското общество. В действителност монашеството е малобройно. Най-много са монасите в Атон. Някои документи от ХVІ в. показват, че в Зографския манастир са около 200 души. По времето на султан Сюлейман I (1520-1566) в Рилския манастир има само 46 монаси, а два века по-късно, през 1756 г., в него живеят 56 духовници.
4. Българските католици (3) през ХVІІ век
След Тридентския събор в (1545-1563) Римската църква полага големи усилия да разшири позициите си в целия свят, в това число и в земите на Османската империя. Конвенцията, която империята сключва с Австрия през 1615 г., и допълненията от 1616 г. създават благоприятни условия за католическа пропаганда. На християните католици е разрешено да строят свои храмове и манастири в османските балкански владения.
През 1595 г. при управлението на папа Климент VІІІ (1592-1605) в българските земи идва група босненски францискански монаси начело с Петър Солинат. Те се стремят да укрепят вярата на католиците в Чипровец и околните села Копиловци, Железна и Клисура. Изграждат храмове и манастири в Чипровец и Железна. Разширяват своята мисионерска дейност в Никополско, Свищовско и Пловдивско. Петър Солинат изпраща български младежи да се учат в Рим за свещеници и оставя след себе си около 8000 католици, четири манастира и енорийски църкви.
За наследник на Петър Солинат и Софийски католически епископ е назначен Илия Маринов от Чипровци. Той учи в Климентинския колеж в Рим и следва право в Римския университет. С неговото назначаване папа Урбан VІІІ (1623-1624) дава на българската францисканска мисия в българските земи статута на самостоятелна кустодия. В границите й са включени и земите на съседно Влашко, където действа францискански манастир.
Следващият Софийски католически епископ е българинът Петър Богдан Бакшев. Той също завършва Клементинския колеж в Рим. През 1642 г. става архиепископ на София. Наред с многобройните си задължения на духовен водач той обикаля селата и градовете, в които има католици, грижи се за тяхната вяра и обучение, поучава новите вярващи. През 1663-1669 г. той предприема пътуване във Влашко, Варшава, Виена Рим и Анкона, за да събере помощи за възстановяването на църквата в Чипровец. Той е авторът на първата История на България, от която познаваме само малка част. [4] Тя и другите му съчинения, писани на латински или италиански език, го представят като ерудиран историк и патриот, който се гордее със своя народ и неговото славно минало.
По настояване на Петър Богдан в българските земи са създадени Марцианополска (или Преславска) архиепископия начело с Петър Парчевич, а малко по-късно – Никополска архиепископия, ръководена от Филип Станиславов и неговия заместник Франческо Соимирович от Чипровци. В сравнение с православните духовници католическите свещеници са прекрасно образовани. С основание се твърди, че са истински представители на европейската интелигенция от ХVІІ в. Едновременно с това те са пламенни патриоти, за които България е най-прекрасното царство на света. Любовта към родината мотивира изключителната им политическа активност. Големият пример са многобройните мисии на образования и уважаван католически духовник Петър Парчевич. Той пътува до владетелите на Полша и Австрия, посещава Венеция, за да убеди християнските политици за обща борба срещу османската държава. Усилията му остават напразни.
През 1673 г. Петър Парчевич пристига и в Рим при папа Климент X (1670-1676). Приемат го кардинали и чужди посланици. Но и тази последна мисия няма резултат.
Без видим резултат е и католическата пропаганда в Югозападна България, където се оформят Охридска католишка архиепископия (1647), Призренска католишка епархия, Скопска католишка епархия, превърната по-късно в архиепископия.
Въпреки големите усилия на католическото духовенство в българските земи последователите на Римската църква са твърде малко. Българите в огромното си болшинство са източноправославни. В лоното на Римската църква са привлечени предимно павликяни, приемани от другите православни за еретици. След погрома на Чипровското въстание от 1688 г. следите от усилията на католическата пропаганда са слабо забележими.
5. Книжовната традиция на българите
Османското завоевание прекъсва динамичните процеси на разцвет на българската средновековна култура. Българското общество преживява изключително трудни времена. Изчезва българската държава и нейните институции. Много църкви и книжовни средища са превърнати в руини. Българските книжовници намират убежище в Атон, Сърбия, Влашко, Молдова и Украйна, където пренасят част от ръкописите или цели манастирски библиотеки, а заедно тях и традицията на Търновската книжовна школа. В българските земи няма възможности за развитие на елитарна култура. Тя остава на нивото на средновековната книжовна традиция. Следвайки нейните правила, забележителни творби оставят множество книжовници, като Константин Костенечки (учил в Бачковския манастир и работил в Сърбия) и Григорий Цамблак (творил в Киев, Молдова и Литва).
Съхраняването на книжовното наследство – писмената памет на българите – е голямата задача на българските книжовници, живели през ХV-ХVІІ в. Още в първото столетие на чуждата власт с такава цел работят монашеските братства в Атон, Видин, Охрид и София. Доказателство са големите тематични сборници, панегирици на дяк Андрей от 1425 г., на Мардарий Рилски от 1483 г. и др.
В 1479 г. Владислав Граматик завършва сборник, който съдържа 111 творби на големи апологети на християнството – Йоан Златоуст, Василий Блажени, Йоан Дамаскин и много други. Наред с тях в сборника си включва жития и похвални слова за български светци от патриарх Евтимий. Сред тях е и неговият оригинален разказ за пренасянето на мощите на Рилския светец в манастира в 1469 г. Съвременните специалисти определят тази творба като сигнал за възвръщането на вярата и надеждата на генерациите българи, преживели дълбокия културен срив от времето на османското завоевание.
През първата половина на XVI в. като най-значителен автор се отличава поп Пейо, който пише Житие и Служба на загиналия за своята вяра 1515 г. св. Георги Нови Софийски. Творбата на поп Пейо оказва влияние върху друг софийски книжовник от втората половина на XVI в. – Матей Граматик, който написва Житие за Никола Нови Софийски, убит през 1555 г. Примерът на двамата мъченици за вяра, популяризиран от софийските книжовници, става модел за обществено поведение на християните в българските градове.
През 1566 г. е отпечатана първата печатна книга на български език. Нейният издател е Яков Крайков, който сам съобщава, че е българин. [5] Той купува във Венеция печатницата на сърбина Божидар Вукович и между 1567 и 1570 г. отпечатва 6 богослужебни книги – евангелия и псалтири. За разлика от ръкописните книги, създавани и пазени в църкви и манастири, печатните книги на Яков Крайков се продават от книжаря Кара Трифон в Скопие. Неговото новаторско дело дълго не намира последователи. В българските земи книгите продължават да се пишат на ръка, но и да се приемат като съкровище. През следващото столетие книгопечатането се стабилизира във Влашко и Русия, откъдето започва внос на книги в българските земи.
София и многобройните манастири в нейната епархия – Драгалевски, Лозенски, Кокалянски, Кремиковски и др. – се събуждат за книжовен живот през втората половина на XV и през XVI в. Наред със “Софийската Света гора” като важни културни средища се издигат манастирът “Варовитец” в Етрополе, “Св. Троица” във Враца, “Св. Илия” в Тетевен и десетки други. В следващите столетия мрежата от книжовни средища се уплътнява и покрива всички български области.
http://milli-gucler.org/
1. Османски ред и компромис
В резултат от завоюването на Балканите голяма част от поданиците на Османската империя в Европа се оказват християни, т.е. неверници. Мюсюлманите остават малцинство. Този факт поражда сериозни проблеми от религиозен характер. Кара ги да търсят решения в ежедневно администриране на покореното балканско население, в това число и на българите.
Според преданието султан Мехмед II Завоевателя обиколил на кон току-що превзетия Константинопол. Той бил силно впечатлен от разрушените сгради и недоволен от разграбването на града. След три дни на разруха султанът дал амнистия на оцелелите защитници и предприел мерки за възстановяване на градския живот. Една от първите му политически стъпки била да уреди статута на Константинополската (Вселенската) патриаршия.
Документи за това съдбовно за християните в Османската империя решение не са запазени. По всичко личи, че Мехмед II следвал модела, създаден от един от наследниците на Мохамед – халифа Омар. След като завоюва през първата половина на VІІ в. Сирия и Палестина, той сключил с християните в тези земи специално съглашение, известно като “Пакта на Омар”. [1] В него срещу гаранцията да запазят живота и имота си покорените приемат безпрекословно властта на завоевателите, срещу което те запазват правото си да изповядват своята религия в свои храмове и духовна самостоятелност.
Османците заимстват този арабски модел на ограничена верска търпимост и след завоюването на Константинопол полагат основите на т.нар. система от милети. В основата й лежи разделянето на иноверните поданици в отделни религиозни общности. В 1453 г. са признати правата на общността на православните християни, а в 1461 г. – на армено-грегорианската общност. По-късно първата ще бъде назована Рум милет, а втората – Ермени милет. След прогонването на евреите от Испания в 1492 г. и от Португалия в 1497 г. и преселването на огромна част от тях в Османската империя се полагат основите и на Яхуди милет.
Съвместното съжителство на мюсюлмани, християни и евреи в Османската империя я прави много по-различна от всички средновековни държави. Макар и ограничени, нормите на верска търпимост осигуряват траен религиозен мир в нейните територии, докато в други части на Европа се водят безконечни религиозни войни. Показателен е фактът, че до началото на XVII в. евреите се стичат в османските градове от всички краища на Християнския свят.
Системата на милетите запазва църковните организации на подвластните неверници. Срещу определена годишна сума пари техните религиозни водачи запазват правото си да ръководят своята общност. Важни въпроси, като тези от семейно-брачен и морален характер се решават вътре в общността. Това вътрешно обособяване е на верска, а не на етнически основа. Трябва да се има предвид, че житейските реалности често принуждават неверниците да пренебрегват своите институции и да се обръщат към кадийските, т.е. мюсюлманските съдилища.
Според Свещения закон – Шериатът, християните са неверници и поради това им е определено най-ниското стъпало в мюсюлманското общество. Само робите и пленниците са по-ниско от тях. Канунът, имперското законодателство, обаче трябва да се отдалечи от предписанията на Шериата. Той има практическа насоченост и трябва да се съобрази с тяхното място в обществото по друг начин. В империята неверниците са икономически субекти и отношението към тях трябва да е съобразено с икономическите интереси на империята. В практиката към тях се прилагат два стандарта: този на Шериата и този на Кануна.
За да има ред в ежедневните отношения между правоверни и неверници централната власт периодично издава заповеди, в които се регламентира общественото поведение на неверниците по улиците на градовете. [2] Сред многото забрани, които трябва да спазват, е използването на зеления цвят в тяхното облекло, защото това е цветът на знамето на пророка. Те трябва да знаят и да показват, че са унижени.
Безправно положение, данъчни тежести, нисък обществен статус, чести произволи – това е ежедневието на неверниците под османска власт. [3] Битието им на свой ред ги принуждава да правят компромиси. Най-трудният в морален план и най-лесен в практиката е да променят вярата си, да станат мюсюлмани. Много са християните, които само се отричат от Христа, за да станат последователи на Аллах и неговия пророк Мохамед. Всяка генерация българи откъсва от своята общност мнозина нови мюсюлмани.
2. Идеология и политика
Навсякъде и винаги идеологията и политиката са двете лица на управлението. Първото дава теоретичния модел, а второто определя практиката на властта. Това правило действа с пълна сила в Средновековието. В Османската империя то е основната характеристика на управленския модел поради факта, че подвластното й население изповядва различни религии. Действието на няколко идеологически комплекса под общо административно управление налага поддържането на непрекъснат баланс между тях. Вероятно за това султан Мурад II (1421-1451) създава специален институт – този на шейх юл-исляма, какъвто не съществува преди това в ислямския свят. В 1424 г. той назначава първия шейх юл-ислям. Това е най-висшата религиозно-законодателна инстанция, която издава неоспорими съдебни решения, наречени фетви. С тях чрез просто одобрение (да) или отрицание (не) се решават юридически казуси, за които няма ясни определения в Шериата и Кануна. Тази юридическа гъвкавост прави османската държава значително по-светска от останалите мюсюлмански политически обединения.
“Компромисът на Мохамед” (вж (1)) и институцията на шейх юл-исляма на османската вътрешна политика превръщат една чисто теоретична постановка в постоянна управленска практика, която гарантира реални условия за съхраняване на многобройните религиозни и етнически общности, включително и българите.
3. Православната църква и българите до края на ХVІІ век
През Средновековието българската църква следва източноправославния модел на Константинополската патриаршия. Нейна основна линия в отношенията между църква и държава е, че светската власт стои по-високо от църковната. На практика църковната власт е изключително зависима от българския владетел. Доказва я разделянето на диоцеза на Търновската патриаршия успоредно с политическото разпадане на Второто българско царство. От Търновската патриаршия се отделят епархиите от територията на Видинското царство и Добруджанското деспотство, за да преминат под върховенството на Константинополската патриаршия.
След превземането на Константинопол султан Мехемед II (1451-1481) назначава за патриарх монаха Георги, които прима името Генадий Схоларий. Той е натоварен с отговорността да ръководи Константинополската патриаршия и духовния живот на православните християни, т.е. неверници. За известно време архиепископията в Охрид и патриаршията в Ипек също изпълняват функции на културно-духовни средища. Успоредно с тях се запазват монашеските обители в Атон. В хода на времето тези институции поддържат и развиват християнската духовност на балканските народи.
След падането на Търново константинополският патриарх определя за глава на българската църква угро-влашкият митрополит Йеремия. Поради неясните сведения каноничното ликвидиране на Търновската патриаршия се отнася между 1394 г. и 1570 г. Най-вероятно това става между 1416 г и 1439 г. Създадената на нейно място Търновска митрополия има пет епархии – Ловешка, Червенска, Старозагорска, Казанлъшка. Към нея по-късно е присъединена и Врачанската епархия.
Значително по-добри са позициите на Охридската архиепископия. През втората половина на XIV в. към нейния диоцез се включват епархиите на самостоятелните държавни формирования, обособени след разпадането на Душановата държава. Век по-късно, във втората половина на ХV в., в Охридската архиепископия влизат всички епархии от западната и югозападната част на Балканите. След падането на Смедерево в 1459 г. териториите на Ипекска (сръбска) патриаршия преминават в нейния диоцез. Чрез редица споразумения Охридската архиепископия успява в най-голяма степен да се стабилизира, да възстанови храмовете и да продължи да поддържа духа на своите пасоми.
През следващите столетия църковната организация на българските земи се променя многократно. Така в 1557 г. по инициатива на великия везир Мехмед Соколович – по произход босненски сърбин – е възстановена Ипекската сръбска патриаршия. В нейния диоцез се включват Скопие, Ниш, Кюстендил и Самоков. В резултат на войните на Османската империя с Австрия през ХVІІ в. нейните територии намаляват и в 1766 г. тя е ликвидирана.
Диоцезът на Охридската архиепископия се свива, но все пак надхвърля границите на днешна Македония. Тя престава да съществува в 1767 г., когато е присъединена към Константинополската патриаршия със султански ферман. През втората половина на ХVІІ в. на нейно пряко подчинение вече са Дръстър, Варна, Созопол, Видин, Димотика, Зъхна, Неврокоп, Мелник и Стара Загора.
Запазването на църковната организация в Османската империя има висока цена. Всеки нов патриарх трябва да заплаща голяма сума пари като подарък на султана. Размерът му нараства прогресивно. Тези пари главата на православната църква взима от парите от митрополитите при тяхното назначаване. Те пък ги взимат от низшето духовенство, което се издържа от миряните. За около 400 години – от средата на ХV в. до средата на ХІХ в. на патриаршеския престол в Константинопол (Цариград) сядат 140 вселенски патриарси. Тези смени се превръщат в приходоносно перо за султанската хазна.
Парите за църквата се събират от всички миряни под формата на фиксиран данък в полза на владиката. Свещениците също плащат, но неколкократно повече. Те плащат не само за своето ръкополагане, но и при всяка смяна на владиката. Основният им източник на приходи са таксите от миряните, които получават за венчавки, кръщенета, погребения, треби и молитви.
Получените суми са недостатъчни. Енориашите трябва да изпълнят своите задължения първо към османската власт и след това към църквата. Ако се съди по сведенията на чуждите пътешественици, много от българските села нямат храмове. Свещениците са малко, а видът им е окаян. По принцип те са със статута на останалата рая и са задължени със същите данъци. Множество сведения в османските регистри свидетелстват, че енорийските свещеници се занимават със земеделие и имат собствени бащини. В градовете положението е по-добро. Но и в тях храмовете и свещениците са малко.
Поддръжката на енорийските храмове зависи изцяло от усилията на енориашите. Само с техните пожертвования може да се поправи покривът на църквата или да се изпишат отново потъмнелите ликове на светците в нея. Строежът на нови църкви е забранен. Грижата да съберат парите и да намерят майстори и зографи е на енорийския свещеник. В православната общност в градовете и селата най-често той е единственият грамотен човек. Това определя житейската му позиция на лидер, който обяснява правилата на вярата в ежедневното поведение на хората. Той е изповедник и укорител за техните грехове, но и съветник в сложни и заплетени морални проблеми на ежедневието – “отец” за всички.
Още в хода на османското завоевание, оставени без закрилата на светската власт, атонските манастири влизат в споразумения със завоевателите. Различни документи показват, че някои от тях запазват имотите си срещу задължението да плащат ежегоден данък. Това им осигурява възможността да продължат своята дейност. Запазени документи за Рилския манастир свидетелстват, че скоро след падането на Търново той възстановява своето стопанство.
Във времената на чуждата власт манастирите изцяло поемат грижата за духовния живот на нашите предци, въпреки че многократно са разграбвани, разрушавани, опожарявани и отново възстановявани. Всеки път с доброволния труд и пожертвования на българските селяни и граждани.
Манастирската мрежа е най-плътна в югозападните български земи, по протежението на Стара планина и в околността на София, която наричат Малката Света гора. Запазването на църковната организация създава възможности за съхраняване на християнската духовна общност на Балканите. Монасите се придвижват свободно от манастир в манастир, общуват помежду си, пренасят ръкописи. Света гора в Атон събира, но и разпространява книжовното, което ще рече духовното богатство на православните християни от целия Балкански полуостров.
Захарий Зограф автопортрет
Основна грижа на манастирското монашество е поддържането и възпроизвеждането на християнския култ. Монасите преписват стари и правят нови преводи на богослужебни книги. През XV в. и следващите векове те съхраняват култа към общобалканските славянски светци, като правят сборници с техни жития и похвали заедно с по-стари, но неоспорими авторитети на православието. Преписват сборници, в които включват апокрифи и съчинения със светска тематика. В текстовете им започват да се промъкват изрази от разговорната реч. Благодарение на техния труд до нас достигат съчиненията на българските книжовници от Климент Охридски до Григорий Цамблак. Така оцеляват и писмените свидетелства за българската държавност до османското нашествие. В големите манастири, а и в много от по-малките има килийни училища, които подготвят свещеници. Това означава, че във всяка генерация има тънък слой от грамотни хора. През ХVІ в. действат училища и в някои градове като София.
Дейността на манастирските братства започва да се възстановява още през втората половина на XV в. Тяхната активност видимо нараства през XVI в. През следващото столетие монасите продължават да са най-просветената част от българското общество. В действителност монашеството е малобройно. Най-много са монасите в Атон. Някои документи от ХVІ в. показват, че в Зографския манастир са около 200 души. По времето на султан Сюлейман I (1520-1566) в Рилския манастир има само 46 монаси, а два века по-късно, през 1756 г., в него живеят 56 духовници.
4. Българските католици (3) през ХVІІ век
След Тридентския събор в (1545-1563) Римската църква полага големи усилия да разшири позициите си в целия свят, в това число и в земите на Османската империя. Конвенцията, която империята сключва с Австрия през 1615 г., и допълненията от 1616 г. създават благоприятни условия за католическа пропаганда. На християните католици е разрешено да строят свои храмове и манастири в османските балкански владения.
През 1595 г. при управлението на папа Климент VІІІ (1592-1605) в българските земи идва група босненски францискански монаси начело с Петър Солинат. Те се стремят да укрепят вярата на католиците в Чипровец и околните села Копиловци, Железна и Клисура. Изграждат храмове и манастири в Чипровец и Железна. Разширяват своята мисионерска дейност в Никополско, Свищовско и Пловдивско. Петър Солинат изпраща български младежи да се учат в Рим за свещеници и оставя след себе си около 8000 католици, четири манастира и енорийски църкви.
За наследник на Петър Солинат и Софийски католически епископ е назначен Илия Маринов от Чипровци. Той учи в Климентинския колеж в Рим и следва право в Римския университет. С неговото назначаване папа Урбан VІІІ (1623-1624) дава на българската францисканска мисия в българските земи статута на самостоятелна кустодия. В границите й са включени и земите на съседно Влашко, където действа францискански манастир.
Следващият Софийски католически епископ е българинът Петър Богдан Бакшев. Той също завършва Клементинския колеж в Рим. През 1642 г. става архиепископ на София. Наред с многобройните си задължения на духовен водач той обикаля селата и градовете, в които има католици, грижи се за тяхната вяра и обучение, поучава новите вярващи. През 1663-1669 г. той предприема пътуване във Влашко, Варшава, Виена Рим и Анкона, за да събере помощи за възстановяването на църквата в Чипровец. Той е авторът на първата История на България, от която познаваме само малка част. [4] Тя и другите му съчинения, писани на латински или италиански език, го представят като ерудиран историк и патриот, който се гордее със своя народ и неговото славно минало.
По настояване на Петър Богдан в българските земи са създадени Марцианополска (или Преславска) архиепископия начело с Петър Парчевич, а малко по-късно – Никополска архиепископия, ръководена от Филип Станиславов и неговия заместник Франческо Соимирович от Чипровци. В сравнение с православните духовници католическите свещеници са прекрасно образовани. С основание се твърди, че са истински представители на европейската интелигенция от ХVІІ в. Едновременно с това те са пламенни патриоти, за които България е най-прекрасното царство на света. Любовта към родината мотивира изключителната им политическа активност. Големият пример са многобройните мисии на образования и уважаван католически духовник Петър Парчевич. Той пътува до владетелите на Полша и Австрия, посещава Венеция, за да убеди християнските политици за обща борба срещу османската държава. Усилията му остават напразни.
През 1673 г. Петър Парчевич пристига и в Рим при папа Климент X (1670-1676). Приемат го кардинали и чужди посланици. Но и тази последна мисия няма резултат.
Без видим резултат е и католическата пропаганда в Югозападна България, където се оформят Охридска католишка архиепископия (1647), Призренска католишка епархия, Скопска католишка епархия, превърната по-късно в архиепископия.
Въпреки големите усилия на католическото духовенство в българските земи последователите на Римската църква са твърде малко. Българите в огромното си болшинство са източноправославни. В лоното на Римската църква са привлечени предимно павликяни, приемани от другите православни за еретици. След погрома на Чипровското въстание от 1688 г. следите от усилията на католическата пропаганда са слабо забележими.
5. Книжовната традиция на българите
Османското завоевание прекъсва динамичните процеси на разцвет на българската средновековна култура. Българското общество преживява изключително трудни времена. Изчезва българската държава и нейните институции. Много църкви и книжовни средища са превърнати в руини. Българските книжовници намират убежище в Атон, Сърбия, Влашко, Молдова и Украйна, където пренасят част от ръкописите или цели манастирски библиотеки, а заедно тях и традицията на Търновската книжовна школа. В българските земи няма възможности за развитие на елитарна култура. Тя остава на нивото на средновековната книжовна традиция. Следвайки нейните правила, забележителни творби оставят множество книжовници, като Константин Костенечки (учил в Бачковския манастир и работил в Сърбия) и Григорий Цамблак (творил в Киев, Молдова и Литва).
Съхраняването на книжовното наследство – писмената памет на българите – е голямата задача на българските книжовници, живели през ХV-ХVІІ в. Още в първото столетие на чуждата власт с такава цел работят монашеските братства в Атон, Видин, Охрид и София. Доказателство са големите тематични сборници, панегирици на дяк Андрей от 1425 г., на Мардарий Рилски от 1483 г. и др.
В 1479 г. Владислав Граматик завършва сборник, който съдържа 111 творби на големи апологети на християнството – Йоан Златоуст, Василий Блажени, Йоан Дамаскин и много други. Наред с тях в сборника си включва жития и похвални слова за български светци от патриарх Евтимий. Сред тях е и неговият оригинален разказ за пренасянето на мощите на Рилския светец в манастира в 1469 г. Съвременните специалисти определят тази творба като сигнал за възвръщането на вярата и надеждата на генерациите българи, преживели дълбокия културен срив от времето на османското завоевание.
През първата половина на XVI в. като най-значителен автор се отличава поп Пейо, който пише Житие и Служба на загиналия за своята вяра 1515 г. св. Георги Нови Софийски. Творбата на поп Пейо оказва влияние върху друг софийски книжовник от втората половина на XVI в. – Матей Граматик, който написва Житие за Никола Нови Софийски, убит през 1555 г. Примерът на двамата мъченици за вяра, популяризиран от софийските книжовници, става модел за обществено поведение на християните в българските градове.
През 1566 г. е отпечатана първата печатна книга на български език. Нейният издател е Яков Крайков, който сам съобщава, че е българин. [5] Той купува във Венеция печатницата на сърбина Божидар Вукович и между 1567 и 1570 г. отпечатва 6 богослужебни книги – евангелия и псалтири. За разлика от ръкописните книги, създавани и пазени в църкви и манастири, печатните книги на Яков Крайков се продават от книжаря Кара Трифон в Скопие. Неговото новаторско дело дълго не намира последователи. В българските земи книгите продължават да се пишат на ръка, но и да се приемат като съкровище. През следващото столетие книгопечатането се стабилизира във Влашко и Русия, откъдето започва внос на книги в българските земи.
София и многобройните манастири в нейната епархия – Драгалевски, Лозенски, Кокалянски, Кремиковски и др. – се събуждат за книжовен живот през втората половина на XV и през XVI в. Наред със “Софийската Света гора” като важни културни средища се издигат манастирът “Варовитец” в Етрополе, “Св. Троица” във Враца, “Св. Илия” в Тетевен и десетки други. В следващите столетия мрежата от книжовни средища се уплътнява и покрива всички български области.
http://milli-gucler.org/